Танцовото ни богатство носи в основата си твърде старинни черти, въпреки превратната съдба на българския народ.
Българското народно танцово изкуство е ярък израз на националния ни характер. Нещо като огледало, което отразява творческата надареност на цял един народ.
Българският танц е стихия, която ни кара да преживеем истинността и дълбочината, с която са танцували предците ни, а именно – протегнали ръка един към друг, съединени чрез обединяващия ритъм на играта, чувствайки своята национална сплотеност. Нашите танци ни дават неизчерпаема сила, която спокойно можем да сравним с магия. Един непресъхващ извор на истински българско духовно богатство.
Цяло щастие е, че в наши дни можем да се докосваме ежедневно до този извор на българщината. Да учим, да танцуваме, да се провикваме и изживяваме тази магия.
Всичко, създадено от народа, можем да намерим в танцовите зали на безброй танцови ансамбли, клубове и школи.
Вие, скъпи читатели, като част от любопитните танцуващи българи, вярвам, че проявявате интерес към спецификите на българския народен танц. В следващите редове ще ви запознаем с най-отличителните характеристики, стила и формата на танците от различните етнографски области.
Шопска етнографска област
Шопският танц е най-богат и разнообразен, буен и емоционален, като самия нрав на шопите. Движенията му са съсредоточени главно в краката. Главата, ръцете и тялото вземат сравнително по-малко участие в танца.
Шопът танцува леко приклекнал, много често приведен малко напред. Движенията и акцентите в танците са насочени често надолу, към земята, сякаш шопът се бори или гази въображаем противник. В други моменти движенията и акцентите са насочени нагоре, което изразява стремежа му за откъсване от земята. Това води до впечетлението за изключителна пъргавина и лекота при изпълнение на шопския танц. Едва стъпил на земята, шопът, пълен с неукротима енергия, бърза да отскочи и да се откъсне отново от нея.
Това е стилен белег, който го отличава от танците на всички останали фолклорни области. Движенията на шопските танци “са наситени с дълбока вътрешна динамика и сякаш идват отвън и се затварят дълбоко в танцуващите”.
В строежа на шопските танци се разграничават “основни и действени (командни)” движения. Разликата между тези движения е ясно изразена – докато при основните, шопът сякаш успокоява играта си, то при действените той се развихря, набира сила, сякаш да ни покаже майсторството си в танца.
Формите на шопските хора̀ са сключени, водени, хора на леса, игри “по саме” и “по двой”.
Провикванията в шопските танци не са случайни, а са дълбоко емоционално обосновани и свързани със стила и харакрета им. Например наред с продължителнто “и-и-и”, израз на едно повишено настроение, ще се чуе и заканително “ха-а-а” или дори нещо като ръмжене, точно тогава, когато с крака и цяло тяло шопът сякаш мачка, тъпче и побеждава въображаемия противник. Тези типично мъжки провиквания носят характер на мъжественост и войнственост, които не се срещат в другите области на България.
Ако с няколко думи трябва да изразим същността на шопския танц, то те са – бързина и лекота, буен темперамент, непрекъсната закачливост, одухотвореност и жизненост.
Хората, които танцуваме и знаем от този край, са: Селско шопско хоро, Граовско хоро, Търчано хоро и др.
Пиринска етнографска област
През цялото историческо развитие на Пиринския край танцовият фолклор винаги е заемал важно място в живота на местното население. Днес също, въпреки всички обществени промени, танцът не е загубил своята развлекателна функция.
Движенията на пиринските танци са съсредоточени главно в краката, като голямо място тук заемат и движенията на ръцете и цялото тяло. Пиринецът танцува леко приклекнал, с непрекъснати пружинирания. Играта му е лека, подвижна, с много акценти. Движенията са наситени с дълбока вътрешна динамика. Пиринецът и пиринката играят вглъбено, с подчертано чувство за достойнство и пълно отдаване на танца. Всяко движение, просто или сложно, се изпълнява с голямо майсторство и умение.
Ръцете вземат голямо участие в приринския танц. При пиринката те са нежни, плавни и меко се придвижват в различни посоки, като много често въртят кърпа. Мъжките ръце са силни, отривисти, в тях има много широта. И при тях много често има кърпа, която въртят, а в русалийските игри в дясната ръка държат сабя (калъчка) или брадвичка (балтия, балтак).
Пиринците така съчетават движенията на краката и ръцете, че се получават изключителни танцови форми и движения.
По отнешение на външната форма на хората, пиринците играят “сключени”, “водени” и хора “на леса”. Среща се и разкъсната форма на танца – “по саме” и “по двой”.
Много типични за пиринските танци са комбинираните размери, като това явление се среща много по-малко в другите области. Също така интересно е, че само в Пирин се играе бавната част на дадено хоро в един размер, а бързата в друг.
Женските танци се изпълняват повече на песен, от което не са могли да се развият в по-бързо темпо, изпълняват се в умерено и по-често бавно темпо. Като отражение на дългия и претрупан женски костюм, движенията се изпълняват с ниски, влачещи, притичващи и пружиниращи стъпки.
Характерно за мъжките танци е това, че се изпълняват повече на съпровод на зурни, тъпан и гайда, рядко на песен. Затова мъжките танци са по-бързи. Лекият и прилепнал костюм позволява движенията да са високи, подскочни, притичващи и пружиниращи.
“Отражението на дългогодишното робство се забелязва в бавните танци, характерни за които са лекото стъпване, острите сечения, придружени с паузи, които траят по няколко такта, въртенията, при които тялото се навежда, колениченията и др.”
Характерът на пиринския танц представлява съвкупността от вътрешните проявления и белези – от всички чувства и мисли, които вълнуват танцуващите пиринци.
Провикванията са естествен израз на емоционалното състояние на танцуващия. Обикновено пиринецът се провиква когато започва нова мелодия, или започва ново движение или танцова фигура.
Нежната, лирична и сдържана пиринка се провиква по-рядко. Тя носи танца дълбоко в себе си и го изживява сякаш без външен израз.
Едни от най-популярните пирински хора̀, които знаем и танцуваме са: Ширто, Малешевско хоро, Старо банско хоро, Джангурица, Арап, Айдарово хоро и др.
Добруджанска етнографска област
Добруджанските народни танци са заемали важно място в живота на народа. Днес, на различни празници и събори, добруджанецът продължава да изпъква със своето умение и майсторство на хорото.
Движенията на добруджанските танци са съсредоточени главно в краката. Добруджанецът танцува приклекнал или приседнал, “залепен” за земята, с корпус наклонен често напред или назад. Акцентите на движенията са насочени главно надолу, към земята, което доказва основния стилен белег на добруджанските танци – връзката им със земята.
В Добруджа голямо участие в танца вземат ръцете със специфичната си, ясно изразена пластична линия. Движенията на добруджанеца са с голяма амплитуда и наситени с много сила, докато движенията на добруджанката са много плавни, меки, с гъвкави китки и освободени от напрежение лакти. Ръцете ѝ сякаш са житният стрък, подухнат и разлюлян от вятъра.
Типична за тази област е играта на раменете и тялото. При жените се откроява голяма грациозност и сдържаност, а при мъжете голяма вътрешна сила и освободени рамене.
Плавното полюляване на тялото е изключително характерно за добруджанците, както и пружинирането, клякането, набиването и причукването. Те изпълняват всяко движение с изключителна образност и релеф, сякаш приемат движението и го натрупват в себе си.
Външната форма на добруджанските хора̀ са запазени и до днес, а именно – сключени, водени (или скъсани), хора̀ на леса. Среща се и разскъсната форма на танца – в игрите “по саме” и “по двой”.
Женските хора̀ най-често се играят на песен, която сами пеят, най-често в размер 2/4. Често жените играят и по-сложни хора̀, които започват заедно с мъжете, но след тяхното откъсване от общото хоро играят по-леки движения и наблюдават мъжката игра.
Мъжките хора̀ са “водени” и най-често “на леса”. Най-любим и известен мъжки танц в тази област е Добруджанският ръченик. Координацията на ръцете, краката и тялото в този танц буди истинско възхищение. Движенията в “ръченика” имитират ежедневието на добруджанеца, затова в тях са вплетени моменти от трудовия живот, като носене на чувал, връзване на сноп, набиване на шината на коляното, навиване на навоите и др.
Всички тези моменти са предадени художествено, с много чувство за мярка и непрекъсната непринудена танцувалност.
Чрез танците играчите натрупват толкова настроение, че не могат да се сдържат и търсят начин да го изразят. Както във всички български танци, така и тук, този отдушник на емоцията се явяват провикванията. В Добруджа провикванията се различават от другите области на България, тук ще чуем женското “лю-лю-лю-лю-ю-ю” и мъжкото “ай-ди-ди-ди”, “а тъй-тъй” и др.
Провикванията са винаги емоционално обосновани и свързани с танца.
Най-популярните хора̀ от Добруджа са: Ръ̀ка, Сборенка, Опас, Ръченик, Бръсни цървул, Повлекана, Тропанка, Изхвърли кондак и др.
Тракийска етнографска област
Богата и плодородна, Тракийската равнина с тучните си пасища и вековни девствени гори, е оказала силно влияние върху характера на тракиеца. Той е спокоен, с широка волна душа, добродушен и много весел по нрав. Движи се със сигурна и широка стъпка, с изправено тяло и гордо вдигната глава. На хорото е винаги спретнат и пременен, като от дясната си страна над ухото е втикнал малка китка. Той е силно привързан към земята и тази връзка е подчертана във всичките му танци и обичаи.
Движенията на тракийските танци са съсредоточени главно в краката. Тракиецът танцува леко приклекнал и непрекъснато пружинира. По-малко са акцентите насочени нагоре, които винаги биват последвани от акценти към земята.
В Тракия ръцете на танцуващия вземат голямо участие. При тракийката те са меки, пластични, със свободни китки и лакти, допринасящи за красотата на изпълнение. Ръцете на тракиеца излъчват сила и достойнство, той респектира със сложни пляскания, изнасяне на ръцете вдясно и вляво, които изразяват дълбокото преживяване на танца.
Тракийските народни танци се отличават с умереното си темпо, особено в женските и смесени танци. Мъжките са по-бързи, но често се редуват с умерено темпо, за отдих на танцуващите.
Пружинирането е особено подчертано в тази област, като то се изпълнява плавно и меко. Тракиецът изпълнява движенията си с голямо майсторство, с голяма образност и релеф, вглъбено, сериозно и с пълно отдаване на танца. Той държи да покаже неповторимостта и оригиналността на всяко движение и това може да бъде наблюдавано в най-разпространеното движение в Тракия – “трополи”.
Това движение е нещо като “спойката” между елементите в тракийските танци. Други много популярни движения тук са “лява прашка”, “дясна прашка”, “дробинките”, “набиванията”, “причукванията”. С тях тракиецът сякаш гали земята, като едновременно влага и повече сила и ги изпълнява с голямо майсторство.
Външната форма на хора̀та в Тракия са – “сключени”, “скъсани”, хора “на леса”, също така се срещат и игрите “по саме” или “по двой”, най-вече в ръченицата.
Женските хора в Тракия често се играят на песен, която самите танцуващи пеят. В своите танци тракийката съхранява традиционните форми и не усложнява хореографския текст, за разлика от мъжете. Тя винаги спазва обществените норми и пази своето достойнство. Играе кротко и кипро, знаейки своята цена.
Натрупаното настроение от танца тракийците изразяват с провикване, което е емоционално обвързано с изпълнявания танц. Тракиецът се провиква когато започва нова мелодия, когато започва ново движение или нова танцова фигура и най-вече когато изразява себе си като майстор в танца. Женските провиквания са различни. Тракийката е по-сдържана и колкото и да е увлечена от танците, тя спазва установеното благоприличие. Нейните провиквания са резултат от определено душевно състояние.
Най-популярните хора от Тракия са: Право хоро, Тракийска ръченица, Трите пъти, Бучимиш и много други.
Северняшка етнографска област
Пъстри, колоритни, много зареждащи и разнообразни са фолклорните танци в Северна България. Ритъмът им е толкова завладяващ, че няма човек, който като види пред себе си как се вият северняшките хорá, да не му заиграе душата.
Движенията им са скокливи, широки и високи, отразяващи веселието и радостта от живота. Северняците не вървят спокойно, а тичат и подскачат, като така изразяват своите емоции. Често за тях се казва, че „летят”, когато танцуват. Когато гледаме леката им и вихрена игра, със стремеж за откъсване от земята, определено имаме тази илюзия за “летене”. По този начин северняците се откъсват от всекидневието си и преминават в състояние на веселие и празничност.
Широтата на полето в северна България се е отразила не само на движенията в краката, но и на свободното и широко полюляване на ръцете. Често ръцете се размахват волно и щастливо в естествена координация с другите движения на тялото. В скокливия и свободен характер на танца улавяме задоволството, радостта и възторга от живота.
Северняшките танци най-често са смесени. Рядко са само мъжки или само женски. Формата на играта обикновено е кръг или полукръг, но се играят и вити хора и такива в къси и прави редици. Играе се понякога и напред-назад или на място. Танцуващите се държат за ръце, които размахват широко. Има и танци с хват за пояс и такива, при които играещите не се залавят.
Независимо от развитото земеделие в Северняшката област, танците им рядко отразяват трудови моменти от земеделския труд, за разлика от Добруджа, в която тези елементи са водещи в танцуването. Все пак обаче има и танци, в които ясно личи трудовият елемент. Това са така популярните и разпространени грънчарски хора.
В движенията на Крайдунавието е много характерно движението “натришане”, което се изразява в трептенето на горната част на тялото и най-вече на раменете. Подобно на това в Шопската област, то е основен белег на северняшките танци.
Спокойно можем да кажем, че северняшките народни танци внасят изключително разнообразие в нашето народно творчество и танцово наследство със своите красота, оригиналност и самобитност. Динамични и волни, с непрекъснити пружинки и широк размах на ръцете, танците им се открояват от другите области и ни носят неповторима наслада при изпълнението им.
Характерни хора̀ за тази област са: Дунавско хоро, Дайчово хоро, Грънчарско хоро, Гъмзовяна, Гъмзова, Ганкино хоро и много други.
Родопска етнографска област
В тази фолклорна област силно влияние върху фолклора са оказали климатичните условия. Суровият планински климат е принудил местното население да носи повече и по-дебели дрехи. Това се е отразило силно върху танца на родопчаните. Те са по-малко разнообразни откъм движения и темпоритъм от другите фолклорни области.
Друг сериозен фактор за местния фолклор е насилственото помохамеданчване. Забранявало се е на българското население, изповядващо исляма, да изпълнява народни танци. За радост това не е попречило на местното население да съхрани българските традиции до днес.
Танцовото творчество в Родопската област е плавно и умерено. Мъжките движения са бавни, сдържани, тежки и спокойни. Хора̀та им са много стегнати, изпълнени с чувство на достойнство под звуците на гайда или песен. Мъжете играят по-свободно от жените, с широки стъпки, понякога клякат или коленичат.
Женската игра е много сдържана, премерена и обрана. Родопчанките са скромни, но изключително грациозни. Танцуват близо една до друга в по-сбити редици, с лека стъпка и много мекота в движенията.
Много характерно за Родопите е играта на песен, като най-често една група мъже и жени пеят, а друга група отпява.
Играе се в кръг или полукръг и хорото най-често е само мъжко или само женско. Срещат се и смесени хора, като отпред се хващат мъжете /за длани или за рамо/, след тях жените и залавянето между тях е винаги с кърпа.
Хора̀та, които знаем и тацуваме от тази област са: Сворнато хоро, Чукано хоро, Енино хоро и др.
В заключение е важно да кажем, че българинът не играе както и да е. И най-обикновения танц той играе сериозно и предано, като се стреми с подчертани джижения и жестове да украси и външно играта си. В празника на хорото той отива винаги чист, спретнат и пременен. Разсъдлив и въздържан във всекидневния си живот, българинът играе с увлечение и истинска всеотдайност на хорото.