Българските народни инструменти са дълбоко свързани с бита на нашия народ. Любовта на народа към тях е подчертавана неведнъж в старинни исторически документи. Народни свирачи – изтъкнати майстори на инструментите, е имало в почти всяко селище. Те са били на особена почит и уважение, без тях празненство не е минавало.
Още от най-далечни времена българите са използвали различни музикални инструменти, които сами са изработвали. Със своя талант и имровизаторско майсторство, музикантите са били способни силно да въздействат върху останалите със силата на своето изкуство. Както в миналото, така и днес танцуването на жива музика е изпълнено сякаш с космическа енергия и ни дава неповторима емоция. Музикалните инструменти са важна част от българското фолклорно изкуство и са незаменимо вдъхновение за танцуващите.
Ето защо, ние в танцова задруга Жълтица, нарекохме нашите групи по танци с имена на музикални инструменти, като вярваме, че това ще повдигне интереса ви към тях.
В тази статия ще ви запознаем накратко с инструментите Цафара, Двоянка, Тамбура, Окарина, Дудук, Гайда и Тъпан.
Цафара
Цафарата е малък балкански дървен духов народен музикален инструмент от рода на кавала и овчарската свирка. Снабден е с шест пръстови дупки, подредени последователно по дължината на цевта, без резонаторни отвори.
Общата дължина на цафарата е от 25 до 35 см. Тя е едноставна и има много остър тон. Мундщукът в предния край е заострен по вътрешния ръб, поради което при свирене цафарата се държи леко настрани. Липсата на пискун създава трудности на начинаещите, тъй като изисква сериозно майсторство при свирене.
Звукът е по-висок от този на кавала. Употребява се като солов инструмент и влиза в състава на групата духови инструменти в народния оркестър.
Цафарата се изработва сравнително лесно и затова е добила широко приложение в миналото.
Този инструмент е характерен само и единствено за Северна България.
Тамбура
Тамбурата е музикален инструмент от групата на струнните инструменти. Разпространен е в цяла Югозападна България. Съобразно конструктивните и звуковите си качества, тамбурата е пригодена повече за домашно музициране, като сполучливо съпровожда и песни. Тя е типичен двугласен инструмент и превъзходно се вписва в двугласната песенна традиция в Пирин. Понякога по изключение са използвали тамбурата и в сватби. Срещат се тамбури от всякакъв вид с различна конструкция и строй. Тамбураджиите изпълняват с голяма виртуозност както бавни, така и бързи хороводни мелодии, като проявяват отлични импровизаторски умения.
Макар и по-рядко, тамбурата се среща също в Средна Западна България – в отделни селища в Кюстендилско и Ихтиманско. Наричат я още “дрънка”, “бугария”, “байлама”. Използва се по-често за съпровод на певци и песни по домашни празници.
Окарина
Окарината е глинен духов народен музикален инструмент с овална форма. Стандартната ѝ дължина е 12-15 см. Има различен брой отвори: 3 + 3; 8 и други. Окарината е разпространена из цял свят, а у нас – предимно в Северозападна България.
Музикалният инструмент окарина има магически мек успокояващ и леко съскащ звук, въпреки че в тембъра преобладава хладен оттенък. Височината и яркостта на звука на инструмента са пряко зависими от размера: колкото по-малък е обемът на звуковата камера, толкова по-висок, по-светъл и по-силен е звукът от окото. И ако тялото на инструмента е по-голямо, тогава звукът е тих и заглушен. Звукът на окарината е резултат от действието на струя въздух, насочена към вътрешността на окарината върху езика, която прорязва въздуха и я кара да вибрира, като по този начин създава резонанс в тялото на инструмента.
Двоянка
Традиционно, двоянката е известна като музикален инструмент, предпочитан от овчарите. Преданията гласят, че немалко овчари успявали да научат стадата си сами да тръгват на паша под звука на една мелодия от тяхната двоянка, а да се прибират обратно в селото под звука на друга. Двоянки огласяли често с живи танцови мелодии и традиционните селски хора.
Българската двоянка е двойна флейта (кавал), направена от едно единствено парче дърво, през което са издълбани две успоредни цеви. Корпусът е четвъртит и продълговат, дълъг приблизително 30-40 см и най-често изработен от ясенова, сливова, крушова, дрянова, чимширова или орехова дървесина.
Основната мелодия се свири на дясната цев (гайдуница), снабдена с шест отвора. Понякога има допълнителен, седми отвор на обратната страна. Лявата цев (ручило) предоставя един-единствен нисък тон (бурдониращ тон), който служи за акомпанимент и създава характерния за инструмента двуглас. Двоянката е най-разпространена в Северна България. В районите на Трънско и Кюстендилско също се използва, като там я наричат още “двойна пищялка”, а в Драгоманско – “двойка” и “девокя”. Среща се също и в Самоковско.
Гайда
Гайдата е духов и мехов музикален инструмент. Тя се състои от мех, главини, духало, гайдуница, пискуни и триставно ручило. Мехът е направен от ярешка или агнешка кожа. Той служи за завързване на трите главини, в които се вмъква духалото, гайдуницата и ручилото, както и за вкарване на въздуха от страна на изпълнителя.
Гайдата е най-популярният народен инструмент у нас след кавала и гъдулката. Среща се в почти всички етнографски области на страната. Най-добрите гайдарджийски школи могат да се посочат из Южна България – Тракия и Странджа, Североизточна България – Лудогорието (Делиормана) и Добруджа. В Родопите е разпространена тъй наречената „каба“ – гайда, характерна с ниската си звучност.
В България гайдата се използва, от една страна – като солов инструмент, а от друга – за съпровод на народни певци (особено в Родопския край и то понякога с две и повече гайди), в оркестър от народни инструменти заедно с тъпан, кавали, гъдулки, тамбури и др. В Северна България на гайда се свирят бавни и хороводни, съпровождащи танца мелодии.
В Шоплука се свирят както бавни, така и бързи хороводни мелодии. Силният и пробивен глас на гайдата е чудесен съпровод на лекия, скоклив и вихрен танц на шопа.
В Пирин всеки гайдар е настройвал инструмента по свое усмотрение. И там гайдата притежава ясен звук и до голяма степен е пригодна за съпровод на песни, като понякога са пеели и самите гайдари. При повечето семейни и обществени прояви гайдата е била основен интрумент.
Гайдарите в Тракия изкусно свирят бавни, широки и бързи хороводни мелодии. Сватби и сборове без гайда рядко са ставали. Нейното място е на мегдана – на открито. В Тракия често ще чуем гайдата заедно с кавала и гъдулката.
Дудук
Дудукът е предимно солов инструмент. Той спада към духовите музикални инструменти, полузатворен, без пластинка. Дудукът е едноставен, състои се от една част. Представлява дървена тръба, дълга 25-40 см с 5, 6 или 7 пръстови отвора. В горния край има специален наустник със задънка, улесняващ звукоизвличането. Дудукът звучи доста различно в различните регистри – слабо и неустойчиво в ниския, меко и звучно в средния. В Северозападна България, където е широко разпространен, се среща в различни размери. Някои свирачи там използват т. нар. “гъдене”, при което се получава двупласт, нещо като хъркане. Тонът на дудука е сравнително слаб. Най-високите тонове се извличат трудно и са остри и свистящи. На дудук в Северозападна България се свирят бавни, бързи и особено бързи танци в 2/4.
Дудукът е много разпространен в Тракия и особено в Шоплука. В Кюстендилско и особено в южните му части той се нарича “пищялка” и “сворче”, а до западната граница и “шупелка”. “Сворчето” има силен пробивен звук и на него се свирят бързи хороводни мелодии.
Тъпан
Тъпанът е ударен музикален инструмент и е разпространен в цяла България. Той е с различни големини.
Голямата пръчка – “кияк”, “токмак”, се бие с дясната ръка и отчита тактовете и тактовите времена, а малката пръчка се бие с лявата ръка, като се раздробяват отделните дялове.
Използваните в народната музикална практика инструменти са два вида: с една кожа (дайре) и с две кожи (голям и малък тъпан). В Пирин голямото дайре се среща около Разлог и Гоце Делчев. То съпровожда главно гайдите и по-рядко други инструменти. Големият тъпан съпровожда зурните. Неговият тътнещ и мощен звук допълва пронизващия звук на зурните.
В Шопската област, както и в другите области, се срещат различни големини на тъпана. В някои села понякога се е играело само на тъпан или на малки състави от тъпани – от малък до най-голям. Често един от тъпанджиите се впуска във виртуозни ритмични импровизации, а другите поддържат основния ритъм.
В цяла България се срещат големи майстори, които постигат много оригинални съчетания от ударите на голямата и малка пръчка.